Иванка Георгиева

Родена е като Иванка Динолова във Видин през 1903 г., има влашки произход. Жени се за акордеониста и контрабасиста Георги Станев-Мечкаря (бил много як и на младини преборил мечка, от там прозвището), с когото са заедно и цял живот на сцената (всъщност по мъж е Парашкевова, но е известна от плочи и песнопойки като Георгиева, от “Иванка на Георги”). През 1928 г. се установяват в София. През 30-те и 40-те работят с оркестър “Костика”: в музикалните програми на известни софийски заведения (ресторант-градина “Ариана”, ресторант на “Цар Симеон”) и локали по морето, по сцените на сборове и панаири. Гастролирали са в Румъния и Сърбия. Познавали са се и са работили заедно с известни музиканти от шлагерната и народната музика (Аспарух Лешников, Рамадан Лолов, Атанаска Тодорова, Цвятко Благоев). През този период издава над двеста грамофонни плочи с най-големите български компании: Орфей-Симонавия, Арфа, Лондон Рекорд, Балкан, Патрия. Записите са правени в Прага, Лайпциг, Виена.



Оркестър „Костика”: в средата Иванка Георгиева /зад барабаните/ и съпруга й Георги Парашкевов /с акордеона/. София, втората половина на 30-те години.  (Снимката е от семейния архив на внука Георги Парашкевов).

Иванка Георгиева е една от ярките звезди на българската народна музика през 30-те и началото на 40-те години. В репертоара й има стари селски фолклорни песни от Северозападна България (“Брайно ле”, “Бяла Мария”, “Занке ле”, “Ненковата майка”), популярни народни песни с градско звучене (“Китчице буйна лобода”, “Теменуго, Теменужке), македонски селски и градски фолклор (“Бог да убие”, “Чакам те Янко”, “Отвори ми бело Ленче”, “Дремка ми се дреме”), възрожденски песни (“Тежко вино дайте” по Ботев), песни в стила на панаирджийските балади и хроники (“Заплакала е арестантска майка”, “Падането на Одрин”), новосъздадени народни песни с историческа и любовна тематика (“Черна вода”, “Ала имаш очи”).

Като артист от междината на селското и градското, традицонното и модерното, Иванка Георгиева записва новосъздадени шлагери с наслажденски и лобовен характер (“В мойта бедна стая”, “Студентки сме ние”, “Хей, другари”). Пространствата и местата, присътващи в текстовете на песните са и тези, за които вероятно за предназначени: кръчми и локали. В тези песни се пее за флиртове и нещастна любов, за влюбвания и раздели, но като рамка или фон присъства и социалното: работникът се разделя с богатата любима, която е от друг свят (“Когато бях работник”, Орфей №1083); няма любов, щом нямаш пари (“Студентки сме ние”, “Арфа” №2100). Музикалната страна на шлагерния репертоар е според модата на времето – актуални побългарени западни танци, фокстроти и танга.

Иванка Георгиева включва в българската медийна музика и песни на малцинствата: роми, власи, евреи. В определяната като популярна песен “Луд гидия” (Лондон Рекорд, № 3235) си съжителстват влашки и еврейски клезмерски мотиви. Влашки интонации има мелодията на записаната на български език “Ненковата майка” (Орфей, 1081), в която се пее за Видин. Клезмерско звучене, особено в инструменталните интермедии, имат етикетирани като “народни песни” записи от репертоара на Иванка Георгиева и оркестър Костика: “Не се надувай, Пено” (Орфей №1152). Ромски влияния носят “Дай ми чичо” (Орфей №1111) – определена в каталозите като циганска песен, “Нанурка” – по етикет помашка, но според функциониращи и днес варианти на песента циганска. В “Нанурка” (Орфей №1151) на певицата партнира ромския кларнетист Гошо Лолов, брат на известния Рамадан Лолов, който прави “таксъм” – 35-тактова импровизация, като импровизираната мелодия започва с визходящ гамовиден пасаж, задържа се върху един тон и след това редува 2-3 тактови обхождания с горни и долни съседни тонове. 

Плоча „Орфей-Симонавия”, Пор. № 1090 – „Тинкините черни очи”, пее Иванка Георгиева с оркестър „Костика”

Малцина знаят, че Иванка Георгиева е тази, която записва за пръв път някои от най-популярните и днес български песни: “Райна Княгиня”, “Отвори ми бело Ленче”, “Теменуго, Теменужке”, “В мойта бедна стая”... Как се е случило така, че днес сме забравили заедно с този факт и нейните характерни глас и песни? Какво ни дават те днес?

Вероятно една от причините за забравата е историческата тектоника. Певицата е “похлупена” през периода на социализма от сменените парадигми: ценената след 9.ІХ.1944 г. народна песен не е същата, която се е вписвала в медийната и записана музика през първата половина на ХХ век. Ценят се не популярните, градски, балкански, хибридни идиоми (новите елити имат пренебрежитнелно отношение към популярната градска култура като “упадъчна” и чужда на класата-хегемон), а автентичното, селското, локалното. На мястото на “буржоазната” шлагерна песен идва социалистическата естрада. Днес преоткриваме Иванка Георгиева като истинска звезда на музикалната индустрия в България през 1930-те и 1940-те години. Правим го, за да научим повече за музикалното ни минало. И това знание получаваме не сухо, а наситено с чувствено естетическо преживяване и емоционална съпричастност. Певицата е не само една от водещите фигури в процесите на професионализация в трансформиращата се фолклорна музика, не само един от пионерите на шлагерната и танцова, най-вече локалната (не-западна) популярна музика в България. Широката амплитуда на нейната музикална дарба и креативност се проявява не само чрез богатството на индивидуалния й репертоар, но и чрез топлотата и чувствителноста на нейните певчески интерпретации. Духът на времето се носи не само от доловимото в някои песни пукане на старите плочи, но и от емоционалното изпълнение на певицата. Гласът й e топъл и на моменти се извисява във вопъл. Плачещата цигулка на Костика и глисандовите пасажи на пеещият втори глас (обикновено в терцов интервал) съпруг на певицата Георги Парашкевов-Мечкаря носят болка и сладост. Емоционални и вихрени са солата на именитите кларнетисти Рамадан и Гошо Лолови, с които записва певицата. Една страстна музика, която може да звучи днес ретроградно, но е актуално човешка и емоционална. Подобно на фламенко дивите от Испания и джаз певиците от Америка преоткритата след забравата Иванка Георгиева има дуенде-то, все по-рядко в наши дни...

Венцислав Димов

Звуци по пътя на спиралата

Това е пътешествие по един спирален път: браздите на фонографския цилиндър и грамофонната плоча се въртят и ни отвеждат като машина на времето назад и далеч... Пътят на спиралата, закодиран във всяка грамофонна плоча, е и метафора на медийната памет.

Днес медийният музей е особен случай, а виртуалният му вариант – още повече... Самите медии често поемат ролята на музей и старите записи добиват нов живот в контекста на днешните медийни пейзажи като институция, която дисциплинира и оценностява миналото. Освен това, музеалността като теория и практика се преосмисля и реформира: вместо статично да опазват „културното наследство", новите музеи са призвани да търсят противоречивите смисли на историята и да отговорят на днешните проблеми, да се доближат до съвременния човек. Прекрачваме заедно прага на едно пространство, посветено на „медиираната памет” и наречено „Виртуална ретрофонотека”. То е част от амбициите на научния проект „Звуковата памет на виртуалния радиомузей”, разработван от екип от преподаватели и студенти от ФЖМК на СУ „Св. Климент Охридски” (проект, подкрепен от Научно-изследователския сектор на СУ „Св. Климент Охридски” през 2012 г.). Този проект се включва в дебата около актуалните в хуманитаристиката ни проблеми на паметта и забравата, спомена и наследството и свързаните с тях процедури и организации (музеи, архиви, колекции), като си поставя задачата да ги транспонира в една по-конкретна среда – академичната в Журналистическия факултет и практико-приложната в изграждащата се музейна експозиция на радиото там.

Идеята за такова пътешествие ме осени преди години, когато се срещнах с едни от най-авторитетните изследователи на записаната и медийна музика от Балканите и Европа: учените от Финландия Ристо Пека Пенанен, Веса Куркела и Пека Гроноу. По непрокарания в науката ни път на медийната  и звукова памет тръгнах с няколко индивидуални научни проекта в Институт за изкуствознание (днес Институт за изследване на изкуствата), БАН и един международен проект (БАН-Академия „Сибелиус”, Финландия): “Фолклорна и популярна музика в медийното поле на България през първата половина на ХХ век: социокултурни и музикални характеристики” (2001 – 2003); “Традиционна и популярна медийна музика в България през първата половина на ХХ век: лица и образи” (2003 – 2005); “Записана и излъчвана по радиото традиционна и популярна музика през ХХ век” (2005 – 2007); “Фолклорна/фолклоризирана музика от/в България в музикалната индустрия” (2007 – 2010).  Част от резултатите бяха публикувани в български научни издания, други – представени на международни научни конференции. По този интригуващ спирален път вдъхновяващи се оказаха не само откровенията на съхранените звуци. В науката свои бразди вече бяха прокарали и български учени от предишни поколения: Райна Кацарова (тя е направила през 1938 г. първите в България записи върху грамофонни плочи с научна цел, които се съхраняват в ИИИ-БАН), Вергилий Атанасов (пръв писал енциклопедична статия за музикалната индустрия и комерсиалните грамофонни плочи у нас в началото на 1960-те). Ценни за мен бяха срещите с хора от „практиката”, порфесионалисти като познавача на радиото Захари Миленков и любители като колекционерите на стари грамофонни плочи (М. от Варна, С.Д. от Тервел, Г.Д. от Бургас, Лари Уинър от САЩ). Разбрах, че късчетата музикална памет и фрагментите от записани на терен спомени и биографични разкази, събираните по архиви и библиотеки текстове и изображения трябва да напуснат заградените дворове на познанието за посветени и да намерят своя нов живот по публичните „мегдани”.  Част от песенните находки съм представял в моите авторски предавания по „Дарик радио” „Студио Етно” и „Фолк магазин”. Съставих първия по рода си албум с дигитализирани записи от стари 78-оборотови грамофонни плочи в България („Кой уши байрака” с песни на една от най-тиражираните преди 70 години звезди на българската народна и шлагерна музика Иванка Георгиева, забравена днес). Опитах да въведа темата в академичната практика с лекционния курс „Радио и музикално наследство” (ФЖМК-СУ, 2010-2011). И след като в Журналистическия факултет вече бяха направени начални стъпки за събирането и експонирането на първия по рода си у нас Радиомузей (За Хари Миленков – три пъти „ура”!), реших с помощта на докторант Цветелина Стойкова и студенти от специалността „Радио” да започнем разработването на негов виртуален и музикален вариант.

Ако сте тук, значи пружината на стария грамофон се  е завъртяла и с игличката вече орем заедно браздите на общото ни медийно наследство. Тази нива, макар и трънлива, не е тегоба, защото трудът на нея е едновременно сладка почивка, умовъзбудителна находка и предизвикателство пред въображението. Очакваме вашите звуци и коментари! Можете да се включите и в дарителската акция за събиране и съхраняване в музея на звуконосители  (стари грамофонни плочи) и звуковъзпроизвеждаща техника (радиоапарати, грамофони)! И дано сме полезни за общите ни виртуални пътешествия по спиралния път на звуковата памет, които започваме днес, но ще продължат след нас и нашите наследници!

Доц. д-р Венцислав Димов