Радиото през очите на „човека-вестник”

Карикатурата може да бъде извор за изследване на радиокултурата в България. Един именит български карикатурист от миналото – Райко Алексиев – отделя специално внимание на радиото в творчеството си, съхранено по страниците на старата българска преса.

Райко Николов Алексиев (1893, Пазарджик – 1944, София) e популярен български живописец, карикатурист, журналист, писател, общественик. Няколко пъти е избиран за председател на Съюза на дружествата на художниците в България. Под неговото име и псевдонима Фра Дяволо са отпечатани над 5 000 карикатури в 20 периодични издания. През 1932 г. създава сатиричния седмичник „Щурец”, на който в продължение на 12 години е едновременно собственик, главен редактор, художник, автор. Убит след 9.ІХ.1944 г., осъден посмъртно от Народния съд на конфискация, но реабилитиран като творец и гражданин. „Щурец” на „човекът-вестник” Фра Дяволо със седмичния си тираж от 50 000 се определя от Здравка Константинова като „най-многотиражното хумористично българско издание в ония времена” (Константинова 2002).  Филип Панайотов определя облика на българската преса през 30-те години: след ликвидирането на партийния печат на вестникарския пазар господстват сензационните и булевардните издания, заедно с масовите и информационните, като  „Зора”, „Утро” и „Заря”, а „съзвездието на най-значителните издания през 30-те” допълва хумористичния „Щурец” на Райко Алексиев (Панайотов 1999: 858-861). 

Райко Алексиев. "Опасно нововъведение" (в. "Македония", бр.1596/15.02.1932)

Една от първите Райкоалексиеви карикатури, в които присъства радиото, е „Опасно нововъведение” (в. Македония, бр. 1596/15.02.1932). Надсловът е: „Китайците настояват в О.Н. да се поставят високоговорители, за да може в конференцията по обезоръжаването да се чуват топовните изстрели от Манджурия”. Рисунката представя сръбски делегат с военна шапка, който се опитва с едната ръка да заглуши радиото, а с другата си запушва ушите. От високоговорителя се чуват гласовете на българите от Македония под сръбска власт: „Българи сме... Свобода-а-а... Тирани, чудо ще направим”. Под рисунката е поместен текст: „По този случай сръбския делегат е протестирал: Ресто високоговорителите, защото някой ден в тях може да попаднат и подобни неприятни радиовълни”. Типична политическа карикатура, отстояваща българските патриотични интереси в Македония, творбата на Алексиев има основания и в личната му съдба (баща му е от Македония), но убедително и отвъд патриотарщината защитава общочовешките идеали за свобода, самоопределение и права на малцинствата, олицетворявани и от най-авторитетната международна организация тогава. Радиото в изображението е в ролята едновременно на техническо нововъдение, но и на протагонист, олицетворяващ свободата и истината, противопоставен на цензурата на сръбските властници. Характерният за периода външен говорител на радиоапарата напомня рупор, през който за българите и световната общественост говори гласа на македонските българи. Негов символ е песента „Изгрей, зора на свободата”, военен марш, композиран от Александър Морфов през 1923 г., известен още като „марш на македонските революционери”. Александър Василев Морфов (1880, Пловдив - 1934, София) е именит български композитор, изпълнител, либретист, обществен деец. Автор на музиката на повече от 40 военни марша, песни за мъжки и смесен хор, песенни текстове (вж. Вълчинова-Чендова2003: 188). Преди Втората световна война „Изгрей, зора на свободата” се е изпълнявал като официален химн на ВМРО, между 1944 и 1948 песента е неофициален химн на новосъздадената Народна република Македония, след което е забранена от македонските власти като „българофилска”.

Райко Алексиев. "В механата" (в. "Щурец", бр.94/29.09.1934)

Има друга карикатура на Фра Дяволо от тематично свързаните с радио, в която български селяни слушат сръбско радио, но тя не се отнася до външна политика и балкански отношения, а е отклик на вътрешнополтически събития: деветнайсетомайския преврат на политически кръг „Звено” през 1934 г. Алексиев рисува един от любимите български карикатурни сюжети със селски герои (Божиновите Пижо и Пендо преди, Чудомировите „нашенци” по-късно): двама селяни в механата слушат радио и коментират политиката. Този път противоречието е в неразбрания сръбски поздрав: Нане обяснява на Вуте, че сърбите викат „Живио”, защото им е драго, че българите пак са живи, след като са ги мачкали четиридесет неприятели отвън и четиридесет партии вътре („Щурец”, №94/29.ІХ.1934). Явно Райко Алексиев не е бил притеснен от Наредбата-закон за разтуряне на политическите партии и спиране на политическите издания.

Райко Алексиев. "Радиомагии" (в. "Щурец", бр.393/21.06.1940)

По сходен начин Фра Дяволо използва радиото като елемент в друга своя карикатура, изразяваща про-германските му настроения, споделяни и от българското правителство. Озаглавената „Радиомагии” карикатура отново е диалог пред радиото, този път между син, въртящ копчетата и баща, четящ вестник. На въпроса на момчето как да хване някоя немска станция, бащата отвръща: „Их, холан, стига си ме врънкал – врътни на която европейска станция щеш – все Берлин ще се обади” („Щурец”, №393/21.VІ.1940).

Райко Алексиев "Пред радиото: Арно нещо е радиото, свате, макар че се приказва на различни езици, все ще се разберем, стига чужди станции да не се бъркат" (в. "Щурец", бр.373/12.02.1940)

Маскираните зад битови сюжети политически послания определят и няколко негови карикатури, поставени под заглавката на в. „Щурец”, оформящи цикъла „Пред радиото”. Мизансцен е познатата селска кръчма, в която заедно с мустакат кръчмар и бутилки, компания на пиещите селяни прави радиоапарат. В едната радиото е с указана станция Белград, а двамата български селяни с калпаци, навуща и юзчета в ръка коментират: „Арно нещо е радиото, свате, макар че се приказва на различни езици, все ще се разберем, стига чужди станции да се не бъркат”. Карикатурата с визуалното си внушение потвърждава факта, че кръчмата/механата в българското село още от възрожденските времена е място за политикантстване, а радиото в края на 30-те години вече е заело подобаващото си място като колективна медиа в почти всяка селска кръчма. Словесната информация, обаче, детайлизира характерното за края на 30-те години стопляне на отношенията България-Сърбия и продължава лайтмотива за негативната роля на чуждите държави (Великите сили, европейската плутокрация), които могат да ги объркат („Щурец”, № 373/2.ХІ.1940).

Райко Алексиев. "Пред радиото: От време оно е така, свате... иска ли Господ да вземе някому имота, най-напред му взема ума" (в. "Щурец", бр.434/04.04.1941)

Няколко месеца по-късно Фра Дяволо ще продължи рубриката „Пред радиото” с нееднозначна карикатура, която може да се интерпретира и икономически, и външнополитически. Карикатурата изобразява отново кръчма. Надписът зад кръчмаря е „Кредит никумо”. На тезгяха, до бутилките, е радиоапаратът. Кръчмарят и пиещ селянин коментират явно нещо, чуто по радиото: „От време оно е така, свате... иска ли Господ да вземе някому имота, най-напред му взема ума” („Щурец”, № 434/04.ІV.1941). Може би алюзия за кредитната система в страната (обема на кредитите на провинциалните банки се е договарял през пролетта, във връзка с хода на селскостопанските работи); а може би намек за загубваните държавни притежания през пролетта на 1941, когато започва германско настъпление на Балканите и скоро Югославия и Гърция изгубват държавния си „имот”.
Любопитен щрих към медийната икономика може да даде сравнението между остойностяването на една карикатура за радиото и цените на най-популярните марки радиоапарати в България през 30-те години на ХХ век. Наблюдението върху пресата сочи, че в зависимост от модела („народен” с малко лампи или по-мощен и луксозен), годината на производство (в началото на 30-те са по-скъпи, конкуренцията сваля цените по-късно) и производителя (българските са по-ефтини, чуждите – по-скъпи), едно радио в България струва между 2 000 и 33 000 лева: българските Радио ИРА – „от 2 400 лева нагоре” (1936); „Тулан” – от 6 500 до 7 500 лева (1938); холандските „Филипс” – около 14 000 (1930), а по-късно – различни модели от 260 до 330 лева при месечно изплащане (1940); немските „Телефункен” – между 18 000 и 33 000 (1930), а по-късно: от 10 000 до 13 500 лева (средата на 30-те). По същото време, спомня си вдовицата на Алексиев Весела (Александрова 2007: 66), Райко Алексиев получава хонорари по 5 000 лева за една карикатура (като сътрудник на в. „Македония”) или по 15 000 лева за страница (като сътрудник на в. „Зора”). Дори когато радиото е лукс, една сатирична рисунка на майстор като Райко Алексиев е струвала колкото едно радио!
Яркостта на индивидулния стил и гражданските послания на карикатуриста Райко Алексиев изпъква на фона на останалите карикатури, проблематизиращи радиото в българската преса през 30-те години на ХХ век. Фра Дяволо не спестява морални и политически мотиви дори в битовите си карикатури за радиото. И това е високо оценено както от публиката, така и от медийните мениджъри.

Литература:
Александрова, Ивайла. 2007. Горещо червено. София: Жанет 45.
Вълчинова-Чендова, Елисавета. 2003. Енциклопедия български композитори. София: Съюз на българските композитори.
Константинова, Здравка. 2002. „Дяволски не му провървя на Фра Дяволо”. Медиа свят, №2: 28-30.
Обретенов, Александър (гл. ред.). 1980. Енциклопедия на изобразителните изкуства в България. Том І. София: Издателство на БАН.
Панайотов, Филип. 1999. Печатът. В: Панайотов, Филип (съст.). 1999. България 20. Век. Алманах. София: АБВ КООП 2000 и ИК Труд, с. 829-875.

Автор: Венцислав Димов